Страхил Пастухов - за Япония и България
Здравейте! Тук ще намерите разкази, пътеписи, впечатления и снимки от живота ми в Япония, където пребивавам от близо 10 години.
Алеко Константинов казва, че човек трябва да обиколи родината, за да я обикне. Бих добавил, че за да я разбере, човек трябва да поживее извън нея.
Следват откъси от най-новите статии от блога:
Очила “Любов”В ранната пролетна утрин ароматът на току-що цъфнали вишневи дръвчета се носеше леко в прохладния въздух. Професор М. се разхождаше по алеята бавно, вдъхвайки с наслада от пролетния полъх, който бързо възстановяваше поизчерпаната му от дългата зима жизненост. Спря се до едно пречупено наскоро клонче, отрупано с цвят и заразглежда с интерес плетеницата от жилки на розовите листенца. Те се открояваха срещу слънцето като мрежа, съвсем не строго симетрична като познатата структура на отгледаните от него кристали от неорганични соли, и все пак предаваха някакво странно чувство за хармония и подреденост, каквото само живата материя може да излъчва. Внезапно му се прииска да види отново онова, което толкова пъти го беше поразявало.
ЕКСПО 2005След толкова очакване, ето че ЕКСПО най-после отвори врати. Още на входа може силно да се усети, че започва едно пътешествие. Преди да се стигне до портала с контрол за билетите, се минава през скенер за метал и проверка на багажа – досущ като на летище. За мнозина може би подобни проверки са неприятни, но при мен надделява мисълта, че след малко ще вляза в самолета, който ще ме пренесе през океани, било към все още загадъчната за мен Япония, било към родния дом, във всеки случай свъврзано с приятни емоции.
|
Образи
“Това не е ябълка”, Рене Магрит Да може да надникне в миналото се е искало може би на всеки от нас. Всъщност, ние непрекъснато това и правим – докато отразената от обектите около нас светлина достигне ретината ти, минава известно време, което макар и в повечето случаи да е нищожно, все пак означава че ние никога няма да видим каквото и да било в неговото истинско време.
Смехът – най-доброто лекарствоКогато вчера на обед случайно се засякохме в студенстския стол с Люся, още един ентусиаст, с който ходим в класната стая по калиграфия на винаги милата Фуджии сенсей, разбрахме че имаме един и същи проблем – как да отидем при словоохотливия Терасава сенсей, който трябва да оцени и приеме (или не) работите ни за участие в една изложба.
|