ЗА КЪШЕЙЧЕТО ХЛЯБ - КРАИЩНИКА
За нас децата: кака, аз, малкото ми братче Ваньо, бе празник, кога майка ни вадеше хляба от фурната.
Първо ставаше рано, в зори, запалваше на газената лампа печката, зад която още от вечерта бе поставила тенджерата с подквасения квас да втаса за мая за хляба.
Печката бумтеше, лампата и тя пукаше понякога от влашкия газ. На тавана имаше светъл кръг от светилото, зайчета скачаха по стената от обръчите на печката – с пламъчета.
Към обед тестото бе вече готово. Набъбнало в нощвите, втасало. Омесваше го мама с малко бяло брашно, поръсваше с него по черните, правоъгълни тави и полагаше зад печката да довтаса.
Тръгвахме с нея в задния двор, кокошките ни посрещаха воглаве с петела. Кучето Мечо, бяло с кафеникави петна и рунтава опашка, вързано със синджир денем, ни поздравяваше с приятелски лай и прозявка.
В дама напълвахме един голям кош с житна слама и го носехме всички с мама, кака, аз, Ваньо в малката стая с хамбара с жито и ечемик и фурна с оджак – комин.
Започваше се веселба, мама палеше от оджака фурната, от устата й излизаше пламък и дим, през комина нагоре. Ние седяхме смълчани, греехме се, навънка косът още пееше, ранна пролет още.
После ние с мама отивахме в къщи, подаваше ни по една тава, завита с месала, да не изстине тестото, да спадне и тържествено, през задния двор ги занасяхме до горещата фурна.
Мама слагаше пирустиите и на тях тавите, сламата беше станала на жар и гореща пепел. Затваряше фурната с една похлупка от тенекия с дръжка в средата. За нас настъпваше време да си поиграем малко на двора пред къщата, аз и Ваньо въртяхме пумпала с камшик на плочките, кака редеше куклите и нещо им пееше, ведно с песента на коса и чирикането на врабците.
След около час отивахме в опашка след мама да вадим хляба от фурната.
Мама поемаше с дървената лопата тавите с хляба от пирустиите и ги слагаше на капака на сандъка с брашното до фурната, Завиваше ги с бяло, тъкано от нея платно, и после с одеяло, по-старо, да си отпочинат от огъня. Понякога имаше питка направо на плочника на пещта, ометен от пепел, и нея завиваше добре, да почака малко, докато обиколи питката хармана.
На нас очите ни бяха около питката, много сладка беше, набучена с фърколица, една крива и нелъскава, само за тази работа.
И дума няма още от ваденето от пещта да се чупи питка или хляб. Първо трябва да си починат и после занесат у дома на масата от кухнята и тогава не се отчупва от питката от краищника на хляба, румен и топъл, сладък. Мама, преди да хвърли тавата с хляба на пирустията с дървената лопата, го сливосваше, намазваше с вода, да бъде засмян, когато излезе от горещото.
Бяхме научили от баба ни Кичка, севлиевката, да не прахосваме хляба, да не го хвърляме по земята. Да се настъпи с обувки или на босо хляб, паднал на земята, баба ни казваше, че е голям грах пред Бога, земята се гневяла и не раждала повече хляб.
И сега ти, краищниче от хляб франзела, паднало на пътя, на плочките на тротоара заснежени, заледени, до спирката рейсова, някой те е стъпкал, други минават край тебе, никой не иска да знае за тебе, всеки бърза, тъпче те, за какво си му? Хляб си имаме у дома, в магазина също има без някаква опашка, освен незначителна при касата.
Мило ми стана за тебе и жалостно, отминах те, не се наведох да те взема и сложа настрана, да не те газят. Сега ми е мъчно за тебе, и те поменувам, искам да ми простиш.
Грях е да се тъпче хлябът с нозе, когато хората са го създали с ръце, със сърце, с ум, потили се за него, а ние го тъпчем, отминаваме го.
Земята ще си отмъсти.