От двете страни на сергията

Миналогодишното посещение на деня на международния студент в Нагоя беше изключително приятно за мен като гост. Имах възможност да опитам различни национални кухни и да се насладя на танците и песните на хора от цял свят. Тази година бях от другата страна на сергията, преживяванията бяха в друга тоналност, но определно бяха ценни...

Всичко започна с желанието ми да представя българката кухня откъм вегетарианската й страна. Люси (активен деец в организацията на мероприятието) ни попита дали не бихме участвали като готвачи. Нора предложи да се включи с кюфтета, които аз реших да допълня със салати. Със задачата за продажба на кюфтетата беше натоварен Кей, съпругът на Нора.

И ето, че вчера сутринта подпреднах ръкави и зашетах. Когато 3 часа по-късно свърших, бях доволен от себе си, макар че бях пропуснал занятията по калиграфия. Убеден, че всичко ще се хареса, отхвърлих пренебрежително мисълта, че приготвянето е едва половината от работата, понеже остава продаването. Имах идея да сложа на масата представител от всички използвани продукти: картоф, морков, лук, праз-лук..., дори и бутилките със соев сос и оцет, така че ако някой евентуално по една или друга причина не може да консумира нещо, да може лесно да провери какво се съдържа в салатите. Постарах се да намеря подправки, в чието съдържание според етикета да няма алкохол (нещо, което повечето мюсюлмани избягват, дори и ако не са много религиозни; остава загадка за мен понятието безалкохолен оцет, при положение че ферментацията до оцет задължително минава през алкохол, но човек се учи докато е жив).

Накратко, исках всичко да бъде кристално ясно за всеки, особено факта, че това е здравословна храна. Така я представих и на откриването. В началото имаше малък интерес, почти изключително от познати японци, които се спираха първо да разгледат оставените на масата картички и снимки. Скоро с Кей започнахме разговор за какво ли не, виждайки се напълно незаети с обслужване на заинтересовани клиенти. Разказа ми напр. за негови колеги, които са оставали на работното си място... 80! часа. Не че някой ги е карал за това – просто са им възлагали много работа, или по-скоро те са преценявали, че няма да могат да я свършат в определения им срок и са извършвали такива подвизи, достойни за Иг Нобелова награда (за постижение, което не може или НЕ БИВА да бъде повторено)...

Виетнамската група до нас се справяше къде-къде по-успешно. По едно време нейният водач ни съжали и дойде да повика “Моля, заповядайте!” от нашата маса. Признава му се умението – веднага се спряха няколко души, но и те само разгледаха картичките. Дори и с тази помощ, на мен ми се вкисна настроението и нищо не можеше да ме накара повече да се усмихвам на всеки минаващ. Последният човек, който се спря на сергията, околко час преди да се откажа окончателно, бе една ок. 40-годишна жена. Тя ми каза отговорът на измъчващия ме въпрос “Къде сбърках?”. “О, макробиотична храна. И аз вкъщи консумирам такава. Но не и когато излизам навън”. За момента обаче бях твърде изморен, за да го разбера.

Успях да видя все пак на края няколко представления, много ми хареса един китайски танц. За да бъде обаче контрастът с миналата година пълен, не успях да направя дори и една снимка ( с изключение на тази на танца, който беше доволно бърз, така че снимката се размаза класически).

Докато се измъквах навън, един познат филипинец ме дръпна за ръката. О, колко се радвал да ме види! Ама аз познавал ли съм се със Санчико сан (че отде да се знаем?). Ами заповядайте, запознайте се. Деликатно оттегляйки се, за да не пречи на нашето опознаване, миг по-късно той се беше озовал в компанията на свои приятели, елегантно освободил се от станалия му досаден събеседник. Твърде уморен, за да се впускам в опознавателен разговор, но и неспособен просто да си тръгна, запитах Санчико сан с какво се занимава. Оказа се лаборантка в рентгенова лаборатория. При което аз изтърсих една тлъста киселомлековщина (киселомлековщина – една от онези дежурни фрази, които издават кога ни мързи да мислим и прибягваме до някой стереотипен израз, макар и да знаем, че е твърде далече от истината. В Япония всички правят чудесна асоциация България-кисело мляко. Някои обаче са я превърнали в знак за равенство. Покрай сергията ни мина японец, който подхвърли “А, България – кисело мляко. Ама защо няма в салатите?” Докато мигах, напъвайки се да си представя вкуса на картофена салата с кисело мляко, или на зеле с моркови, обилно залети с Буругариа йогурто (както е известно нашето кисело мляко в Япония), човекът отмина, възмутен от подобен очевиден (без кисело мляко!!!) опит за фалшификация на българската кухня...

Неотдавна имах друг случай да се убедя в силата на нагласата за боравене със стереотипи. Изнасяйки лекция за България пред студентите от университета за възрастни хора, говорих повече от час за богатата ни история, култура и пр. Накрая между въпросите, издаващи искрения интерес на слушателите, получих и един, който ми отне дара слово за половин минута: “Би ли ни казал 3 неща, с които да запомним страната ти”, зер ти хубаво си приказва цял час, ама на мен ми трябва калъп – нещо удобно, многофункционално и работещо безотказно при всяка ситуация, та като срещна българин да си го сложа в съответстващата му форма, че да го зная що за стока е.

Някой някога беше дал определение за гениалност като способността да поддържаме в ума си максимален брой противоречащи си идеи за даден обект – така се осмислят многостранните особености на всеки обект на нашето познание, така се ражда и творчеството. Енергията за него идва именно от това вътрешно напрежение на привидни несъвемстимости. Човек, който опростява света до еднозначността на “черно-бяло”, не е способен да създаде цветна картина на света. Несъмнено е много трудно да запазим в съзнанието си толкова пастична представа за света. Може би затова в опита си да знаем всичко за всичко, поставяме удобни, кратки, лесни за възприемане и запомняне етикети на повечето от заобикалящия ни свят, започвайки от хората...

Та моята киселомлековщина “Ама не е ли опасна работата в такава лаборатория?” ме изненада силно, като да не я бях казал аз. Знам много добре колко предпазни мерки се вземат при една такава работа, знам от лекциите по радиозащита, че напр. дори пътниците в самолет получават по-голяма доза облъчване от работещите с рентгенова апаратура. И въпреки всичко изтърсих такъв въпрос. Веднага съжалих, но казана дума - хвърлен камък. Уви, в чуждата градина. Момичето кротко ми каза, че всички така й казват (не се учудвам) и че всъщност не е опасно (което и сам знаех). Това беше просто аларма за мен как съм преминал на автопилот, вземайки чисто формално участие в разговора. На мястото на моите мисли бяха изникнали най-ранните ми представи, нещо за което отдавна знам, че не е вярно, но о, колко е лесно за употреба, нищо че не води никъде. Ами то това си му е и фукнцията на стереотипа – да спести усилието по мисленето. И понеже мисъл не е нужна, човек може просто или да се съгласи със събеседника си (ех, колко сме умни двамцата с теб, щом сме на едно мнение), или да го отрече (какво разбираш пък ти!).

Денят беше пълен с емоции и имах нужда да ги осмисля. Скоро се извиних с умората от деня и излязох на чист въдух. Обратният път с колелото в прохладната вечер ми навя поред всякакви мисли.

Къде сбърках? Всеки, който опита салатите (колкото продадох, толкова и раздадох), ги хареса. И все пак не получиха и половината от очаквания от мен интерес. Не зависех от парите, които ще изкарам, не бях дошъл за това (уви, това звучи твърде често като гордо изказване, не бих искал да бъде възприемано така...). Исках просто да представя един здравословен начин на живот, нещо до което съм стигнал след доста опити и грешки, нещо което считам за ценно. А то не беше оценено, както очаквах.

Постепенно, отхърляйки надигащото се огорчение, започнах да се доближавам до отговора. Хората идват на такива събирания, за да опитат нещо, което е ново и непознато за тях. Затова такъв интерес събуждаха всякакви ролца и сосове, съдържанието на които не може да стане ясно от пръв поглед. Човек пак ще си консумира все същите моркови, картофи и лук (разбира се, със съответните специфични подправки, но основният материал си е все същия), само че в различни комбинации и в различен вариант на обработка. Важното е, че ще бъде нещо, което човек ще възприеме като чуждоземен вкус. Аз с моята “стратегия” за яснота съм направил нещо анти-логично, но кой да се сеща за тези неща...

Осъзнах още нещо – в моите очаквания е било залегнало количеството вместо качеството. Носенето на бутилките с оцет и соев сос не се оказа напразно в крайна сметка – едно момиче от Индонезия се успокои, когато видя, че няма алкохол в салатите. Подарих картички на трима души, които явно ги бяха харесали. Осъзнах как се чувства човек, който е положил труд, а той не е бил възнаграден подобаващо – момичето от Тайван, което беше до нас с Кей и много умело рекламираше приготвеното от нея, все пак остана с полупълен казан с напитка, която хич не беше лоша. Стана ми така жал за нея, явно разчиташе на това да спечели малко пари, това може би беше значителен шанс да си изкара прехраната за някоя и друга седмица. Е, в това отношение аз останах с храна за около седмица. Както може да се очаква, кой каквото си е надробил, това ще сърба. За мое щастие, намирам надробеното за вкусно :)

Накратко печелившата стратегия за следващата година би трябвало да изглежда така: - приготвяне на възможно най-странното ястие, чиито съставки да останат тайна дори и след като човек го е опитал (учителката ми по география в 6-ти клас била очарована от ястието “морски скворци”, но много бързо си променила отношението, когато разбрала, че всъщност става дума за жабешки бутчета)
- акцент в рекламата на вкуса, а не на каквито и да било здравословни качества – изглежда много хора имат (погрешната според мен) представа, че здравословната храна задължително е безвкусна.
- дебело подчертаване на киселото мляко: ако не като съставка в ястието, то да се каже, че ние българите задължително го консумираме с кисело мляко! (ама на теб ти е станало лошо от такава комбинция? А-а-а, ние българите сме със специален стомах, за кисело мляко).

В краен случай да кажа, че продуките са рязани с ножа, с който преди това съм разрязал домашно приготвеното си кисело мляко. Днес, вече премисляйки преживяното на отпочинала глава, смятам че това си беше един много добър опит, нещо което не бих научил ако бях отново от страната на гостите. Човек трябва да се озове и от другата страна на сергията, за да разбере какво е там, да се сблъска с неопознати до този момент мисли и чувства, да удари от различни страни по своята душа-камбана (както се казва в една наша песен), за да проехтят всички скрити като възможност в нея звуци, от които композираме мелодията на нашето Аз. Колкото повече звуци сме чули, толкова по-богата ще е симфонията ни, а и по-чувствителен ще е слухът ни, когато слушаме нечия друга камбана...