Очила “Любов”

В ранната пролетна утрин ароматът на току-що цъфнали вишневи дръвчета се носеше леко в прохладния въздух. Професор М. се разхождаше по алеята бавно, вдъхвайки с наслада от пролетния полъх, който бързо възстановяваше поизчерпаната му от дългата зима жизненост. Спря се до едно пречупено наскоро клонче, отрупано с цвят и заразглежда с интерес плетеницата от жилки на розовите листенца. Те се открояваха срещу слънцето като мрежа, съвсем не строго симетрична като познатата структура на отгледаните от него кристали от неорганични соли, и все пак предаваха някакво странно чувство за хармония и подреденост, каквото само живата материя може да излъчва.

Внезапно му се прииска да види отново онова, което толкова пъти го беше поразявало. Бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади последния екземпляр на скромния на вид, приличен на очила уред. Докато го гледаше, спомените за скорошните събития нахлуха в съзнанието му.

Всичко започна с откритата от него възможност за подмяна на кварки в структурата на протони и неутрони. Доскоро се беше считало, че в тези частици тройките от двата вида кварки, “горен” и “долен”, са неделими и всеки опит за тяхната промяна неизбежно води до разпада на частиците. Той бе намерил начин да превръща “долния” кварк в “чаровен”. Професорът се усмихна. Сякаш физиците, занимаващи се с толкова абстрактна материя като елементарни частици, искаха да пренесат понятия като “истина”, “красота”, “чар” в своята област, надарявайки макар и условно с тези качества обектите на своите изследвания. Какво по-явно доказателство за всепроникващата сила на тези простички думи, които владеят сърцата, дори когато умовете са така стриктно школувани в законите на науката?

Електрослабото взаимодействие след това вършеше своята работа и разпадаше “чаровния” кварк обратно до “долен”, като заедно с това се излъчваше и електронно неутрино. Миниатюризацията беше значително напреднала, така че детекторът за тази малка частица се побираше в уред с големината на обикновени очила.

Всичко това разбира се предизвика значително оживление сред научните среди. Професор М. обаче остави конферентните участия на своите помощници, а сам се зае веднага да реализира едно от приложенията – маркиране на отделни атоми, така че тяхната съдба да може да бъде лесно проследена. Като малък беше силно впечатлен, когато разбра, че повечето от атомите, които ни изграждат, някога са били в центъра на пламтящи огромни звезди. Тяхната колосална експлозия е разпиляла преди епохи всичката тази материя, която днес ни заобикаля и която е част от нас самите. Колко ли път са пропътували атомите, изграждащи примерно това цветче от недрата на звездата, през цялото това космическо пространство, докато стигнат до Земята? Колко ли пъти са се завъртели в безкрайния кръговрат докато се намерят заедно и образуват една тъй нежна структура, само за да се разделят след няколко дни и да поемат отново безкрайния си път? Професорът искаше да види със собствените си очи поне част от този кръговрат. Сравнително лесно се оказа да извърши подмяната на кварки в атомите на собственото си тяло. Излъчваното при обратния процес неутрино почти не взаимодействаше с материята, така че за разлика напр. от нашумелите в миналото радиоактивни изотопни техники, тази беше съвсем безопасна. Нужен беше специален детектор, за да се види този процес, който придаваше особено сияние на обектите, гледани през апарата.

Още в първия ден на опита професор М. забеляза, че цветята в стаята му започнаха да “светят”. Част от белязаните атоми бяха влезли в състава на издишвания въглероден диоксид, а интензивната фотосинтеза веднага го беше включила в тъканите на растенията. “Сега част от мен се намира в моите любими цветя”, помисли си той. През следващите няколко дни с учудване забеляза как дърветата по алеята, където се разхождаше всеки ден започнаха все по-интензивно да сияят, погледнати през детектора, който той нарече “Любов”. Името дойде може би заради “чаровния” кварк в основата на процеса, може би за да отдаде нужното внимание на тази думичка, която досега физиците не бяха включили в терминологията си, а може би просто предчувстваше нещата, които щеше да научи.

След десетина дни професорът стреснато осъзна, че сред светещите обекти, които “Любов” му разкриваше, попадаше и един от съседите му. След кратък размисъл, реши че това се дължи на любимото занимание на съседа му – отглеждане на зеленчуци в собствената си градина. Разбира се, част от зеленчуците в градината също ще да са поели част от белязания въглероден диоксид, а след това през салатата съседът на свой ред ще е включил тези атоми в собственото си тяло...

Не след дълго професорът забеляза промяна в отношението си към хората около себе си. Той знаеше, че трябва да бъде внимателен към всички, но къде улисан в работата си, къде в моменти на лошо настроение, твърде лесно забравяше едно от основните правила, в които вярваше – да обича другите като себе си. Сега обаче “Любов” му показваше, че атоми, били до скоро част от самото негово тяло, постепенно се включват в телата на хората около него, правейки ги, поне частично, част от него самия. Вече му беше невъзможно да отмине дори и напълно непознат човек без да се замисли по какъв път атомите за прекосили привидно непреодолимите бариери, свързвайки двамата. Интересът му постепенно надхвърли маршрута на атомите, започна все по-често да се пита и по какъв начин постъките му са оказали, макар и косвено влияние върху непознатия човек. Може би примерно сутрешният поздрав към продавачката в магазина за хляб е преминал последователно през няколко души, всеки на свой ред окуражен да покаже внимание към околните си, като веригата неизменно е стигнала рано или късно и до този човек. Разбира се, същото се отнася, уви, и до негативните влияния. Професорът започна да внимава повече в отношението си към околните, съзнавайки, че веднъж извършена, една добра, както и една лоша постъпка, точно както атомите, ще се разпространява и разширява, засягайки все повече и повече хора. Интересно му беше да види и с каква скорост се разпространяват белязаните атоми, напр. кога ще “засвети” братовчед му, приятелят му от съседния град, може би дори и колегите му в чужбина, когато се видят на следващата конференция?

За съжаление, не разполагаше с толкова време - скоро от него се заинтересуваха военните. Всички изследвания веднага бяха засекретени под предлог за националната сигурност. Разбира се, оказаха му голяма подкрепа в техническо отношение, снабдиха го с най-модерните усилватели, така че чувствителността на “Любов” нарастна значително. Големи надежди на “Любов” възлагаха военните експерти, които бяха в затруднение да намерят начин за идентифициране на собствените бойци, като заедно с това вражеските да не могат да се намесват в кодировката. Военните действия бяха получили много по-различен характер от предишните епохи. Разчиташе се на малко, но изключително добре подготвени и екипирани бойци, които съвместно изпълняваха възложените им операции. Проблем оставаше разпознаването на колегите, операциите налагаха светкавично действие, а модерните оръжия бяха така мълниеносно смъртоносни, че всяка грешка се оказваше фатална.

Началните резултати бяха много обнадеждаващи. Всеки от бойците беше белязван по новия метод, а снабдяването с “Любов” му даваше възможност да разпознае безпогрешно колегите си. Дори се мислеше да се въведе автоматично блокиране на оръжията при разпознаване от “Любов”. Няколко месеца по-късно програмата беше внезапно прекратена. Официалната версия беше, че изтичането на белязани атоми в околната среда (нещо, което професорът вече отлично знаеше) води до нежелано и объркващо белязване и на враговете. Слухът твърдеше, че имало бойци, които отказвали да стрелят срещу човек, носещ атоми, които някога са били част от самите тях и така подкопавали моралната мотивировка на колегите си. Така или иначе, всички изследвания бяха преустановени, резултатите засекретени, а пред обществеността маркирането по този начин бе обявено за застращаващо здравето поради непредвидени възможни странични реакции на разпад.

Професор М. беше освободен от програмата, но едва след като военните се погрижиха да се уверят, че няма да работи повече в тази насока. Остана му само последният екземпляр “Любов”, който сега държеше в ръката си. Понечи да си сложи “очилата”, чудейки се как ли би изглеждал експериментът в друга постановка – белязване на някое растение напр. и наблюдаване включването на белязаните атоми в собственото тяло. Може би част от молекулите, придаващи такъв аромат на вишневите цветове ще бъдат поети от тялото и в резултат на редица биохимически реакции част от тях ще допринесат за изграждането на молекулите на паметта именно за това ухание? А може би част от това ухание някога, само преди няколко месеца – в средата на студената зима, е било в собствения му мозък като невромедиатор, участвал в предаването на мисълта-желание за скорошно идване на пролетта? “Любов” остана в ръката му. Наблизо имаше апартче за автоматично сортиране и рециклиране на отпадъци, което след натрупване на определено количество можеше да ги преобразува в различни простички предмети. Последният екземпляр детектор за електронно неутрино изчезна в отворчето, последва кратко жужене и елементите му бяха присъединени към запасите от рециклирани материали на апарата. Професорът си поръча от същия апарат вазичка за цветя. Смяташе да дари на клончето още няколко дни живот, а на стаята си – малко от тъй ободряващия пролетен аромат.