Полазник

На вчерашния ден, Игнажден, бях решил че сам ще си бъда полазник, но явно за новата година ми било писано друго...

След като цял предиобед се изтягах пред компютъра в напразно очакване да се появи някой, по когото да съдя за късмета си идващата година (тъкмо слушах предаването по радио Хоризонт за преданията, свързани с този ден, едно от които е за полазника, човекът, който първи влиза в дома, и който определя каква ще бъде годината; колкото по-добър е човека, толкова по-успешна ще е годината), реших сам да си стана полазник – и без това си мисля, че аз с моите постъпки, добри или лоши, до голяма степен ще определя каква ще ми бъде годината. Разбира се, полазникът е човек, който влиза в дома, значи аз трябваше първо да изляза (не бях ходил дори и на айкидо, толкова се бях разкиснал; ама така е като стоя буден до 1 сутринта и тренирам ли, тренирам за новогодишната нощ). Избрах си да отида до мястото, където се строи ЕКСПО 2005, което ще отвори врати само след 4 месеца. Нали има вероятност да стана екскурзовод в българския павилион, трябва като съвестен работник да си опозная работното място (благовиден повод да уталожа любопитвството, което отдавна ме гложди). След като задочно пообърках пътя, попаднах на магистрала, която човек не може да изпусне. Самият път сякаш говореше за темата на световното изложение – “В хармония с природата”. Аз си мисля, че всъщност ние като живи същества, заедно с целия ни технологичен напредък зависим и тръгваме неизменно от природата. Ето, че и дъските на стола ми само преди няколко години са били част от едно дърво, работещо неуморно за това да има кислород, който да поддържа живота ни. Дори и пластмасата по символа на технологчния напредък, който използвам за да пиша в момента, по всяка вероятност идва от нефт, който в крайна сметка не е нищо повече от останки от живели някога динозаври, буболечки, минотаври и клечки . Пътят към ЕКСПО обаче навяваше други мисли. Виещата се с километри над всякакви магазини и фабрики бетонна грамада

най-накрая успяваше да доведе пътника до места, където зеленчукови градинки

постепенно преминаваха в необработени гори:

Всичко това сякаш казваше “В днешно време, за да стигне човек до природата, е необходимо да се излеят поне няколко хиляди тона бетон,които да проправят пътя до там!” Не че не очаквам всички чудесии, които ще бъдат представени на това изложение, дори напротив – нямам търпение да започне. Но когато организаторите с мъка биват убеждавани от местни хора да се откажат напр. от началната си идея да използват внесен от Китай бамбук, с който да засилят природното усещане на мястото, вм. да използват отгедан местно, защото така е по-евтино (икономически, не и екологически, нито социално), не мога да не се замисля колко нишки са преплетени в тази “хармония с природата”. Не мога и да не се сетя за карикатурата, в която човек изсича една цяла гора, а с дървесината приготвя макети на дървета, които поставя върху гладко отрязаните дънери. Без съмнение много хора по света се опитват да примирят противоречията между изискванията за бързи печалби на мощните компании и нуждата на природата от време, за да излекува раните, които й нанасяме. Колкото до мен, тази сутрин за пореден път се убедих, че няма нужда да въртя педалите час и половина по гладкото бетонно шосе, за да видя хармонично съжителстване на човек и природа.

Достатъчно е да надзърна в съседския двор:

След като се прибрах уморен, но доволен от разходката, си мислех, че съм изпълнил и задачата по осигуряване на полазник за моята квартира. Само час по-късно обаче тропане по вратата ми изясни, че не съм си направил точно сметките. Беше човекът, който събира таксата за телевизия – нашата трета среща.

Докато бях в предишното общежитие, един от отговорниците ни беше ни дал следния ценен съвет: “Ако дойде човек от телевизионната компания, скрийте телевизора под леглото и кажете, че нямате телевизор, за да не плащате такса”. Тогава нямах телевизор, така че това не ме засягаше. Бях чувал и от доста хора, че плащането на таксата е на доброволни начала. Разбира се, най-елементарното замисляне би трябвало да изясни, че не може да бъде така – ако се плаща, значи е задължително. Но когато мисленето води до неизгодни за нас последици, имаме уникалната способност да не прибягваме до него. Понякога успявам да забележа колко съм напреднал в това си умение...

Но ето, че преди няколко месеца дойде време да разбера още един недостатък на липсата на легло в обзавеждането ми - за пръв път на вратата ми потропа човек от NHK (основната японска телекомпания). Трябва да отбележа, че аз гледам телевизия общо взето веднъж в седмицата – в понеделник, когато дават любимото ми предаване за животни, както и една анимация (ех, това дете, кога ще порастне!?) – Black Jack, чийто главен герой е доктор (моята несбъдната мечта). Това, както и полуубеждението ми, че не съм длъжен да плащам таксата направиха началото на разговора доста остро от моя страна. В крайна сметка, реших, че човекът има право и с гордо чувство на изпълнен дълг си платих задължението.

Когато вчера, вече свикнал с мисълта, че това си е сметка като всички останали, му платих съвсем учтиво, на раздяла при обичайните взаимни поклони – не по-малко от 3, забелязах, че човекът се кланя толкова ниско, колкото не ми се бяха покланяли и чиновниците в библиотеката след като ме провериха и се оказа, че алармата на входа е пропищяла, защото носех книги и от друга библиотека. За миг си представих каква е работата на този човек. Помислих си, че само един човек с държание като моето отпреди 3 месеца би било достатъчно да ме вкисне, камо ли всеки ден да се занимавам с десетки, а може би и стотици длъжници на компанията. Такава благодарност за просто нормално отношение от моя страна този път, ми показа какво е очаквал от мен човека и ме накара да се замисля каква е разликата между теория и практика.

Вече не си спомням какво съм правил тогава, но е твърде възможно да съм чел някоя книга на християнска тематика, където неизменно се изтъква колко важно е човек да се отнася с другите така, както иска те да се отнасят с него. Но четенето на книги е едно, а приложението им на практика – съвсем друго. В това се убедих и тази неделя, когато правихме основно чистене на църквата, в подготовка за празника Рождество. Беше време за смяна на маслото в кандилата, което щеше да е добре да се очисти и да се рециклира, а не да се хвърли просто в мивката. Сетих се, че имам дървесен въглен, останал ми от предишната разходка до Идака бамбуковата горичка. Горд с възможността да приложа знания, изтичах да го взема и скоро го застъргах с ножа над маслото, обяснявайки на заинтересованите от важната операция, че с това се осигурява голяма повърхност за действие на активния въглен, с което ще се постигне и по-пълно очистване на примесите. Всичко вървеше добре, но когато започнах да прецеждам получената мътилка, се оказа че през филтъра преминава подозрително тъмна течност. Когато най-накрая свърших с филтруването и налях в една чаша, трябваше да призная, че знанията ми са само хартиени – бях получил идеалната боза, що се отнася до цвят и гъстота. Частичките въглен бяха твърде малки, за да бъдат задържани от филтъра и бяха преминали с иначе очистеното масло. Накратко, дали човек ще прилага научни знания или библейски мъдрости в живота си, най-важното е практиката. Както казва св.ап.Иаков, “ти имаш вяра, пък аз имам дела; покажи ми вярата си без твоите дела, и аз ще ти покажа вярата си от моите дела”.

Такъв беше полазникът ми тази година. И понеже аз вярвам, че късметите, които ни се падат, независимо дали са пожелания на приятели или са напр. от коледната баница, са в същото време и призив към нас да се стремим да ги изпълним, разбирам, че тази година трябва да съм по-старателен с делата...