Смехът – най-доброто лекарство

Когато вчера на обед случайно се засякохме в студенстския стол с Люся, още един ентусиаст, с който ходим в класната стая по калиграфия на винаги милата Фуджии сенсей, разбрахме че имаме един и същи проблем – как да отидем при словоохотливия Терасава сенсей, който трябва да оцени и приеме (или не) работите ни за участие в една изложба.

Когато за пръв път отидохме целокупно при него, на втория час започнах да чувствам някакво неспокойство, а на третия направо станах от стола и започнах да се разхождам из стаята (получи се нещо като предването “Зеле” на Жоро Мамалев, в което веднъж показаха, заснето със скрита камера, поведението на хора, поканени на интервю, чийто стол постепенно се загрява – при температура ок. 70 градуса хората неизменно изхърчаваха от местата си...)

Не че разговорът от начало не беше интересен, но постепенно започна да приема формата на нещо нескончаемо. Със завидна вещина на психолог, сенсей беше поставил един спрял часовник зад гърба си – т.е. срещу нас, и работещ - срещу себе си, зад нашите гърбове... Поведението ми дълго ме терзаеше, дори влезе като тема в неделната ми изповед. Все пак, не съм свикнал да проявявам така нетърпение спрямо когото и да било. В крайна сметка обаче реших, че е по-добре да проявя малко нетактичност и да си тръгна, когато реша че е време, но за сметка на това да запазя добро разположение към човека и следващия път да се срещнем отново с усмивка. При втората ни среща спазих решението си, макар и с малко угризение.

Разговорът с Люся ме убеди, че съм на прав път – тя изглежда готова да се откаже от самата изложба от страха пред среща от този вид. Реших да й помогна като й изпратих нещо от любимия ми Херлуф Бидструп:

И тук държа да подчертая, че не става дума за осмиване. Има 2 вида смях –

1) когато човек си мисли “Ох, добре че не съм такъв”

2) когато човек си рече “Ами и аз съм май нещо такова”

Всеки от нас си има кривиците. С първия вид смях се опитваме да ги скрием, дори и от нас самите. С втория си ги признаваме, което е началото на тяхното изправяне. По същия начин, когато нещо в околните ни дразни, по-добре е да се посмеем, да приемем нещата откъм веселата им страна, така че да не отхвърляме човека в цялост, като в същото време се сетим, че когато сочим другите с пръст, останалите 4 сочат към нас (което в този случай ще рече като разправяме вицове, да сме герои в 80% от тях  ). И ако аз разбирам така нещата сега, то може би е защото и на мен ми се е случвало да бърборя на някой с часове, макар да разбирам, че съм прекалил с времето... Смехът е добър начин да се сетим колко често са толерантни близките, приятелите ни и околните въобще, приемайки ни каквито сме – така че и ние на свой ред да простим, да се помирим и да приемем тези от особеностите на някой, които ни дразнят в един или друг смисъл.

“Светът е оцелял, защото се е смял”, казваме в Габрово, и на мен не ми остава друго, освен да се съглася, изпитал сам силата на това чудодейно лекарство...