БЪЛГАРКАТА

По него време нашето крайморско градче е било още село, освобождението от вековното османско иго дошло неугледно, със заплаха за живота, имота и честта на българина.

За всички било ясно, че на поробителя дните са броени, предстои му заминаване и то завинаги.

Не така било за черкезите, заселници, дошли от Кавказ след Одринския мир. На тези създания от вида человечески се сторило, че тъкмо е времето да се разправят с раята безверно, да грабят, да палят, безчинстват.

Тръгнали на орди, яхнали бързи коне с пушки, пищови, едва ли не с голи ножове в зъбите, помитали равното поле, оставяйки след себе си пожари и трупове.

Селото ни се сепнало от вековния страх пред поробителя, от близките села дошли и други българи с коли, жени, деца, старци, натоварили от имуществото каквото им паднало пред очи, само да бъдат заедно с другите от селото ни, да дадат отпор на сганта. Вече се дали първите схватки с налитащите черкези, било при могилата Казъл-Юг над морето. Целта била да се откъсне пътят към морето и всичката плячка от бегълците-българи: злато, пендари, нанизи по шиите на жените, да падне в техните ръце.

Вече се промъквали по тесните улички на селото единични групи на спешени черкези, да озъртат къде в кои къщи да влязат.

На северната част на селото имало вече проникнала такава група от трима черни мъже, мустакати, със зелени потури, пояси с пищови, пушки на кръста и ножове в ръце, не им било да носят ни фесове, ни чалми.

Набелязали едни къщи, оградени с високи дувари, тук-там се подавали орехи и салкъми пряко камънака, високи порти, яко залостени. Само под сенките на големия орех една дупка в дувара, колкото да се провре човек.

Поседнали тримата бабаити по-настрани от нея, оставили оръжието до себе си, само ножовете захвърлили встрани.

Било вече икиндия, време за вечерната молитва, селото имало не едно минаре на джамия, но не се чувало никакъв глас на правоверен молла да подканя в упование към добрия Аллах.

Тогава мъжете разстлали червените си антерии, килимчетата за молитва били оставили под седлата на конете, завързани навънка от града, и се отдали на молитва, нужна за всеки правоверен.

Тъкмо тогава една българка, напета и бърза, се подала през пролуката, минала я и се хванала за един от хвърлените на земята ножове, понечила да мине обратно, но нещо се препънала у камънака и паднала.

Дорде да стане, опряна на големия нож, ето я вече оградена от тримата. Най-едрият, най-мустакат и ръждивочерен я хваща за гушата.

- Ти правоверна мюсюлманка ли си или неверница? - и казва на турски.

- Мюсюлманка съм, аго, – отвърнала тя неясно на турски, че всеки да я познае, че не е от техните.

- Ами този мискинлик какъв е? – вика същият, изтръгва й кръстчето от шията и захвърля встрани.

- Сега ще ни кажеш, вътре в къщите, в двора, има ли неверници, гяури с пушки и пищови.

- Има, аго, – викнала българката, отскубнала се от ръката на черния черкез и с бърз подскок се озовала през дупката оттатък дувара размахала големия нож и завикала:

- Елате бе, хора, българи, вземайте пушки и пищови, трепете тези поганци!

Мръсната сган избягала яко дим, и така жените, децата, старците се спасили от сеч и безчинства, мъжете били заминали да се бият с каквото могат, колове, брадви, пищови кой каквото имал.

Освобождението дошло трудно: имало престрелки, бой по улиците, но все пак дошло да не си замине.

Невена, храбрата българка, която размахала големия нож срещу налитащите черкези, била забравена, никой не я споменавал с благодарност.

Само лошите езици по-късно я одумвали, била попаднала в ръцете на черкезите и те й отнели моминската чест.

Омъжила се на късни години, вземала вдовец.