ВЗЕМИ ГИ...ИЛИ...

Рейсът потегли от автогара Варна в пълен ред, точно навреме, нищо, че тук-там на местата имаше и някой друг пътник.

Поканих Стоянча, мой съгражданин, да седне до мене - по-топло ще ми е, по-бързо ще мине времето в приказки.

- Стоянчо, - казвам, - как бърже забравихме оно време кога бяхме румънци, искам да кажа, румънски граждани. Българи не смеехме да се назовем, пък и те, господарите ни, оттогаз не ни викаха “ Мъ булгаруле “, освен нарицателно, да ни наругаят с това, като че ли ние бяхме виновни, че майка ни е родила българи.

- Остави се, докторе, колко си изпатихме веднъж от тия цинцари – хора на властта, най-милите им колонисти. Имаше и други преди тях, заселени на главите ни, от стара Румъния, но те много не вършеха работа, много не се заяждаха с нас. Цинцарите пък, това винаги го правеха с бяс, само да им паднем.

Един хубав ден, беше през април, един моканин от тия белодрешковците, от първите заселници, беше пролет, още имаше великденски пости, довтаса той пред дюкяна на баща ми, нали го знаеш, първият кожухарин в града ни беше. Спря каруцата си моканинът, пълна догоре с овчи кожи, не стари мъри, не малки агънца, таман за кожуси, калпаци.

Баща ми прие стоката, цените изгодни, и кожите много добри за работа.

- Чудно, – каза, – откъде накъде моканин кожи да има, и то хубави, направо за стока.

Сложи баща ми купеното на склад, не мина ден-два и един цинцарин довтаса в работилницата при калфите, хваща баща ми за гушата, кожите да му даде, негови били.

- Не става, холън, – вика цинцаринът на турски, макар, че всеки от тях знаеше македонски, т. е. български, а румънски баща ми едва-едва знаеше, а и гражданинът дип не знаеше държавния език.

Идва работата до бой, баща ми бе силен човек, но малка тромав, аха, аха да го повалят, добре, че един от калфите изтича през чаршията да вика близкия джандарин от кръстопътя.

Там баща ми даде показания, че купил овчите кожи от един моканин от Балчик, описа го какъв бил, как се казва. Докарват и него при Домне Попа и като му теглят една гора бой, признал си, че взел кожите от съседа си Костя Лика, защото и този, последният, му взел стока, пресни кожи, на безценица, и му хвърлил парите в лицето, там да има нещо, колкото да не е без пари. Тъй правел цинцаринът, с който му паднел: турчин, българин, колонист, стига стока да има.

Баща ми бил принуден да върне каквото е купил от моканина, цинцаринът си прибрал парите, но майстор Георги, баща ми де, не получил обратно парите си.

Не минало много и баш на Гергьовден баща ми седи тогава пред дюкяна си да му носят агнешки кожи, тогава нали всеки колеше агне за празника, богат – беден, всеки коли, продава кожата и масрафът за агънцето се покрива.

Рано-рано, още преди да дойде първият клиент с кървавата агнешка кожа в ръка, застава до баща ми един куцовлах цинцарин от Дуванювасъ, горната махала на Балчик до шосето.

Баща ми само седи и пуфти, парите у него, кожи няма за него, другият човек ги прибира накуп пред дюкяна, стават грамада, мухи се събират, бръмчат, хората и те нещо роптаят, за една кожа им се хвърля на земята по някоя и друга монета да се каже, че е дадено.

Най-после, като престават да идват мющерии продавачи, силният на деня взема баща ми за яката, накарал го да брои кожите, трийсет кожи по двадесет лева значи 600 лева, баща ми го гледа стъписан.

Хора много, мухи и кърви по кожите.

Най-после дал баща ми парите и прибрал стоката, и после на всеки, който идвал в дюкяна му да се оплаква, че му взели насила кожата от гергьовското агне, майсторът плащал все едно, че я купувал от него.

- Е, добре, – казвам, - толкова хора имало за свидетели пред дюкяна, защо не го е заявил баща ти този цинцарин на Домну Попа.

- Ще го заяви, как не?

Вади добрият румънски поданик пищова и го опира на гърдите на баща ми. Вземи ги... или...