ЕКСПО – детски кът

Вчера най-сетне се отбих до едно кътче от ЕКСПО, покрай което досега минавах всеки път, без да подозирам какви съкровища е скрило.

Пътят минаваше покрай басейн – рекичка, който към прохладата си в горещия ден прибавяше и едно странно чувство за пренасяне в бъдещето с причудливите си съоръжения:

Повечето от тях даваха възможност на децата активно да вземат участие в управлението на космическия кораб:

Резултатът от усилията им беше насочен към другите членове на екипажа (в този случай напр. с колелото се завърташе спираловидната тръба и загребаната от нея вода се изливаше в широкия поднос, приличащ на основата на олимпийския огън, от където се изливаше като душ върху децата под него):

Това е един чудесен начин децата да се почувстват способни да направят нещо самостоятелно (предполагам, че всеки си спомня за моменти в детството си, когато се е опитвал, къде успешно, къде не толкова, да докаже на възрастните, че е експерт в дадена област, пък била тя и примерно дозиране на черния пипер за сърмите), като заедно с това видят как резултатът от усилията им облагодетелства други. Чудя се дали чувството за алтрузиъм не се заражда именно в такива моменти. Всички се раждаме по необходимост егосити – в началото не можем да се грижим дори и за себе си, камо ли за някой друг. Овладяването на всяко ново умение обаче повишава самостоятелността ни и чувството за удовлетворение от успеха може да е достатъчно награждаващо само по себе си, че да направи приемливо някой друг, а не ние да се ползваме от резултата на усилията ни. Разбира се, алтруизмът навярно постепенно пуска много по-дълбоки и сигурни корени в нас, но на мен ми се иска да вярвам, че съм видял неговото зараждане в децата в басейна.

Следваше кът, посветен на дърветата. Много ми харесаха някои аналогии, родени от горски гледки:

1) Гибелта на гиганта

“Не големите бури и свирепите светкавици поразиха гигантското дърво. Именно малките бубулечки, гризящи сърцевината му, го повалиха на земята. Така е и с нас хората- малките лъжи и нечестности подяждат сърцата ни и разрушават живота ни.”

2) Рождение

“Легълцето от меки листа, нежния бриз и слънчевата топла усмивка разпукват жълъда и освобождават едно великолепно дърво. Меките думи, нежните прегръдки и топлите усмивки раждат великолепни хора.”

3) Скрити връзки

“Също като корените на дърветата под горския под, така и нашите животи са преплетени и взаимно обвързани”

4) Приятелство

“Истинският приятел ни подхваща преди да се сгромолясаме и ни подпира докато пуснем корени и започнем отново да растем.”

5) Уважение

“Това хилядогодишно дърво не е превито от старост, а се покланя в знак на балгодарност към дошлите да го посетят. Никога не сме чак толкова важни, че да не можем да покажем уважение към другите.”

6) Пътят към великите неща

“Както знаем, нужна е цяла гора, за да може да отрасне една гигантска секвоя, а също така нужно е цяло село, за да се отгледа едно дете. Великите неща стават такива само чрез нашите общи усилия.”

Разбира се, имаше не само снимки, но и дървета, някои от които с толкова причудливи форми, каквито могат да бъдат само излезлите от въображението на някой майстор градинар. Присъстваше напр. отново идеята за взаимообвързаността:

Някои демонстрираха такава гъвкавост, каквато може да се постигне само след десетилетия занимания с йога (не знаех, че има такава и за дървета, но сега се убедих):

Интересен беше и портретът (или по-скоро автопортрет - показващ извиращите идеи на градинаря или може би каналите, по които черпи вдъхновението си; в краен случай може да е любител на прически ала Айнщайн):

Самата изложба беше в сграда с формата на каците, в които ферментира мисо – традиционната солена соева паста, неизменна част от японската кухня. В преддверието се подчертаваше, че това е вид “бавна храна” (slow food) като противовес на “бързата храна” (fast food). Наистина мисо е “бавен”, трябват му поне 2 години, за да съзрее. Противно на натрапваното ни отвсякъде мнение, че всичко в живота ни трябва да протича все по-бързо, изглежда че и в храната, както и в съзряването на един характер напр., стойностните промени стават бавно. Може би на живота му трябва време за развитие, никой зародиш не хуква да преизпълнява планове и примерно да се ражда предварително, колкото и след това в живота да му се налага да гони крайни срокове за това и онова. Така и бактериите, които съзряват мисо, използват пълноценно времето, за да превърнат соевата паста в буквално и преносно “жива храна”.

В съседство беше голямата сграда, в която се помещаваха различни неправителствени организации. Загледах се във филмчето, представящо посещтението на 17 японски ученици в разни страни по света, напр в училище в Германия, където се възстановяват деца – жертви на войните. Децата си показваха едни на други песни, танци и игри и макар в началото да бяха малко стреснати, бързо се сприятелиха. За пореден път се удивих как децата могат да се разбират и без думи и все още не мога да си обясня как става така, че възрастните често не се разбираме и след най-красноречивите словоизлияния...

Някои компании популяризираха усилията, които полагат за природосъобразно производство. Един от големите японски производители на компютърна техника Фуджицу напр., представяше технологията за биоразградима пластмаса, основана на нишесте от царевица. Разграждането на старите компютри водело до 90% рециклиране на елементите, а дори преди да започне производство на нов артикул, се правели изчисления какви материали водят до най-малко отделяне на СО2 при производството. Друга компания, занимаваща се с нефтени продукти, пък беше предоставила на павилиона кредити за производство на въглероден диоксид. Все пак споразумението от Киото за ограничаване емисията на газове, предизвикващи парников ефект, е подписано в Япония, така че японските фирми изглежда наистина са се заели да изпълняват правилата. Всяка компания има “право” на определено количество емисия и ако по някакъв начин успее да организира производството си, така че тя да намалее, може да предостави оставащите и кредити на друга компания, напр. срещу заплащане. В случая нефтената компания организирала засаждане на евкалиптови горички в Австралия и фиксираното количество СО2 от дърветата се признало за кредити, част от които били прехвърлени на павилиона. Така, макар и чисто формално, павилионът бил обявен за “свободен от емисия на СО2”. Реално, разбира се, павилионът ще си освободи солидно количество, най-вече покрай производството на електроенергия, но в крайна сметка е важен балансът, а все по-ясно се осъзнава, че всички участваме в неговото нарушаване или изграждане.

В дъното на павилиона имаше голяма зала, която още от входа пренася човек в съвсем различен свят. Приглушената мека светлина, прохладата, меката музика и природните кадри, прожектирани на тавана създаваха атмосфера, за която би било подходящо заглавието “Острова на блажените”. Централният подиум беше с татами и нищо чудно, че налягалите там хора блажено се бяха унесли:

Аз също се отпуснах за кратко, но после любопитството надделя и тръгнах да разглеждам снимките по стените:

Всяка от тях представяше свой собствен свят – от руската църква, изградена от дървени блокчета, застъпващи се едно друго като люспите на шишарка, и въпреки това бляскаво отразяващи светлината, до 4000 годишния бор в Калифорния, който е разцепен, наполовина изсъхнал, издълбан от светкавици и бурни ветрове, и все пак запазващ свежестта на останалите раззеленени клонки, рязко контрастиращи с навалените камъни, сред които е положено грохналото стъбло. Макар и на толкова хилядолетия, всъщност борът е съвсем млад, или по-скоро тази част от него, която живее – меристемни клетки продължават деленето си и дават начатъка на новите листенца, които за няколко години напълно ще сменят предишните. Именно непрекъснатата промяна дава живот на хилядолетника, а всъщност и на всеки от нас. В края на галерията тази идея беше представена по интересен начин – списък от събития, които се случват всяка секунда, като напр. всяка секунда сърцето ни изпомва 60 мл кръв, всяка секунда земя с площ 3 пъти тази на залата се превръща в пустиня, всяка секунда кокошките по света снасят 33 000 яйца, всяка минута умират от глад 17 души... В края на дългия списък имаше стрелка, която трептеше около 12 часа с период една секунда, отброяваща случващите се събития. Привидно хаотичният набор от статистически данни сякаш приканваше зрителя да намери своето място в тази вихрена несекваща промяна. Малко по-късно щях да срещна двама души, всеки отдаден на различни мечти, но за сметка на това с цяло сърце. Осъзнавайки, че сме част от всички тези промени, е може би начин да осмислим по-добре и собствения си живот.

Разходката ми продължи с посещението на увеселителния парк. Хареса ми идеята традицонното лятно панаирно занимание – ловене на златни рибки, да бъде направено по-поносимо за самите рибки. Всъщност, те съвсем липсваха, заменени от техни модели, които умело имитираха отваряне и затваряне на уста, както и пляскане с опашка, когато бъдат уловени и вдиганти във въздуха. Така де, няма само хората да се ползваме от напредъка в роботизацията.

В съседство беше сградата, в която бяха изложени дневниците на деца от разни страни по света. Разните случки и впечатления бяха илюстрирани, като някои деца явно имат голямо бъдеще като художници. Такава е напр. 9-годишната Ишика от Бангладеш:

Една страница от дневника й представя премеждие - ежегодните наводнения в родния й край. Те карат семейството й да напуска жилището си и да се установява във временна колибка, като понякога се налага да разчитат на помощ дори и за питейна вода. Въпреки това, Ишика не е пропуснала да отбележи в картината си напр. красотата на залеза с червените отблясъци по небето. И понеже дневникът едва ли е писан по време на самото наводнение, явно детето е запазило ярък спомен и за красивите моменти, дори и в такъв напрегнат период от живота й:

В съседната зала бяха организирани различни научни демонстрации. Повечето бяха на привършване, но все пак можеше да се разбере за какво става дума. Напр. един кът ще да се е занимавал с направа на хартия от различни материали, защото имаше табло с хартия от тиква (долу вдясно), или напр. от зеле (долу вляво):

Някои от образците даваха представа какви възможности има за изработка на уаши:

Последва обиколка и на няколко павилиона, където различни организации представяха дейността си. Една симпатична японка ми разказа за промените, които модерният ни свят внася в живота на морските птици, в частност в менюто им. На снимката вдясно се вижда как майката чайка донася вкусна топка за тенис на своето малко:

По всичко изглежда, че малките са послушни и добросъвестно си изяждат всичко. Предметите в буркана вляво, сред които напр. четка за зъби, електрическа крушка и капачка от веро, са извадени от стомасите на 3 подрастващи чайки. При препълнени с такива  предмети стомаси, подложените на принудителна диета чайки стават неизбежно все по-слаби и ефирни, докато накрая съвсем се изгубят от този свят... Узнах, че костенурките също се включват в модерния живот, упорито преследвайки и поглъщайки найлонови сакчета, полюшващи се по вълните досущ като медузи. Настрани от тази модерност, впечатли ме нежността, с която жената говореше за делфините, които изследва. Явно са станали част от самата нея, нещо което не ми е трудно да си представя, спомняйки си многобройните ми посещения на аквариума в Нагоя. Изглежда, че около доста от по-малките островчета в Япония делфините идват често да си играят живеещите там и доста хора минават 1000 и повече километра просто за да поплуват заедно с тези добряци.

Следваше павилион, посветен на дивите животни. Не мога да се сетя за по-добър начин човек да вникне в начина на живот на разните животинки: първо човек си представя, че е някакво животно, после си избира едно тасче, на дъното на което има картинка, представляваща подходящо местообитание, а накрая събира в него картинни кубчета с представители на удобните за убежище места или напр. с подходящи за сътоветния вид храни. Разбира се, следва проверка от страна на специалист, така че човек може бързо да разбере дали би оцелял при условията, които сам си е избрал.

Организацията, занимаваща се с подкрепа на жени от Бангладеш, предлагаше техни бордерии, като редом с цената в йени бе посочен и еквивалента в килограми ориз, който ще получат майсторките от продажбата. Снимките на жените, явно работещи просто за насъщния, неизменно показваха усмихнати лица, които обаче все още ми изглеждат непривично с брънката през носа, символ на сключен брак. Така и не се сетих да попитам как мъжете отбелязват факта, че са женени. Интересна ми беше историята на един мъж на среда възраст от Бангладеш, който имал много ниска позиция в селото, но след като се образовал, започнали често да се допитват до мнението му. Като се замисля, то и ние си имаме своите селски старейшини, само дето им викаме “професоре” или “докторе” J Жената, която ми обясняваше разни подробности от бита на хората в Бангладеш, явно беше много отдадена на това, с което се занимава, а аз за втори път през този ден изпитах онова чувство на уважение, което ме обзема всеки път, щом срещна човек, вложил част от самия себе си в заниманието си. Най-силно може би съм го усещал спрямо някои мои учители, но кръгът все повече се разширява – цветари (семейството в Нагано), дърводелци (от един летен празник), въглищари (доброволците от Такао рьокучи)... Иска ми се някой ден и аз да мога така вдъхновено да напредвам в работата си...

На път за изхода, минавайки под светещата арка

се отбих до любимата ми кула – калейдоскоп. Влизането в нея изисква чакането на солидна опашка, но разглеждането на разположените наоколо чудесии от изрязана хартия е безпроблемно.

Всеки един лист е изработен от различен човек, от ученици в началното училище до пенсионери на 80 и повече години. Невъзможно е да се опише цялото разнообразие от замисли, но ето няколко:

арабски мотиви,

елемент от някоя джунгла?,

пеперуди,

цветя, за които човек може само да гадае как хартията е останала цяла (черната част) след толкова изрязване...,

морски елементи,

а накрая защо не и едно хорце, все пак всички сме свързани по много начини, както установих през този ден...

Всеки лист поотделно беше невероятен сам по себе си, но макар че се губеха детайлите, все пак гледката на цялата съвкупност беше по-впечатляваща.

Пропуснах да разкажа за куп неща, като напр. умелото отбягване на въпроса за пола на символите на ЕКСПО – Киккоро и Моризо, за турския сладоледаджия, който уж ти подава сладоледа, а внезапно майсторски си го взема обратно, само за да те подлъже отново, разбира се на шега, или за момичетата скаути, които ми раказаха как искат да умеят всичко, с което се справят и момчетата, да бъдат силни и все пак да запазаят женствеността си..., но разказът и без това стана дълъг. Ако Далчевият хамалин се превива под тежестта на отразявания в носеното от него огледало свят, не е чудно, че и аз имам нужда от малко почивка - околосветското пътешествие този път беше особено изпълнено с впечатления и приключения...