Следваше кът, посветен на дърветата. Много ми харесаха някои аналогии, родени от горски гледки:

1) Гибелта на гиганта

“Не големите бури и свирепите светкавици поразиха гигантското дърво. Именно малките бубулечки, гризящи сърцевината му, го повалиха на земята. Така е и с нас хората- малките лъжи и нечестности подяждат сърцата ни и разрушават живота ни.”

2) Рождение

“Легълцето от меки листа, нежния бриз и слънчевата топла усмивка разпукват жълъда и освобождават едно великолепно дърво. Меките думи, нежните прегръдки и топлите усмивки раждат великолепни хора.”

3) Скрити връзки

“Също като корените на дърветата под горския под, така и нашите животи са преплетени и взаимно обвързани”

4) Приятелство

“Истинският приятел ни подхваща преди да се сгромолясаме и ни подпира докато пуснем корени и започнем отново да растем.”

5) Уважение

“Това хилядогодишно дърво не е превито от старост, а се покланя в знак на балгодарност към дошлите да го посетят. Никога не сме чак толкова важни, че да не можем да покажем уважение към другите.”

6) Пътят към великите неща

“Както знаем, нужна е цяла гора, за да може да отрасне една гигантска секвоя, а също така нужно е цяло село, за да се отгледа едно дете. Великите неща стават такива само чрез нашите общи усилия.”

Разбира се, имаше не само снимки, но и дървета, някои от които с толкова причудливи форми, каквито могат да бъдат само излезлите от въображението на някой майстор градинар. Присъстваше напр. отново идеята за взаимообвързаността:

Някои демонстрираха такава гъвкавост, каквато може да се постигне само след десетилетия занимания с йога (не знаех, че има такава и за дървета, но сега се убедих):

Интересен беше и портретът (или по-скоро автопортрет - показващ извиращите идеи на градинаря или може би каналите, по които черпи вдъхновението си; в краен случай може да е любител на прически ала Айнщайн):

Самата изложба беше в сграда с формата на каците, в които ферментира мисо – традиционната солена соева паста, неизменна част от японската кухня. В преддверието се подчертаваше, че това е вид “бавна храна” (slow food) като противовес на “бързата храна” (fast food). Наистина мисо е “бавен”, трябват му поне 2 години, за да съзрее. Противно на натрапваното ни отвсякъде мнение, че всичко в живота ни трябва да протича все по-бързо, изглежда че и в храната, както и в съзряването на един характер напр., стойностните промени стават бавно. Може би на живота му трябва време за развитие, никой зародиш не хуква да преизпълнява планове и примерно да се ражда предварително, колкото и след това в живота да му се налага да гони крайни срокове за това и онова. Така и бактериите, които съзряват мисо, използват пълноценно времето, за да превърнат соевата паста в буквално и преносно “жива храна”.