В съседство беше голямата сграда, в която се помещаваха различни неправителствени организации. Загледах се във филмчето, представящо посещтението на 17 японски ученици в разни страни по света, напр в училище в Германия, където се възстановяват деца – жертви на войните. Децата си показваха едни на други песни, танци и игри и макар в началото да бяха малко стреснати, бързо се сприятелиха. За пореден път се удивих как децата могат да се разбират и без думи и все още не мога да си обясня как става така, че възрастните често не се разбираме и след най-красноречивите словоизлияния...

Някои компании популяризираха усилията, които полагат за природосъобразно производство. Един от големите японски производители на компютърна техника Фуджицу напр., представяше технологията за биоразградима пластмаса, основана на нишесте от царевица. Разграждането на старите компютри водело до 90% рециклиране на елементите, а дори преди да започне производство на нов артикул, се правели изчисления какви материали водят до най-малко отделяне на СО2 при производството. Друга компания, занимаваща се с нефтени продукти, пък беше предоставила на павилиона кредити за производство на въглероден диоксид. Все пак споразумението от Киото за ограничаване емисията на газове, предизвикващи парников ефект, е подписано в Япония, така че японските фирми изглежда наистина са се заели да изпълняват правилата. Всяка компания има “право” на определено количество емисия и ако по някакъв начин успее да организира производството си, така че тя да намалее, може да предостави оставащите и кредити на друга компания, напр. срещу заплащане. В случая нефтената компания организирала засаждане на евкалиптови горички в Австралия и фиксираното количество СО2 от дърветата се признало за кредити, част от които били прехвърлени на павилиона. Така, макар и чисто формално, павилионът бил обявен за “свободен от емисия на СО2”. Реално, разбира се, павилионът ще си освободи солидно количество, най-вече покрай производството на електроенергия, но в крайна сметка е важен балансът, а все по-ясно се осъзнава, че всички участваме в неговото нарушаване или изграждане.

В дъното на павилиона имаше голяма зала, която още от входа пренася човек в съвсем различен свят. Приглушената мека светлина, прохладата, меката музика и природните кадри, прожектирани на тавана създаваха атмосфера, за която би било подходящо заглавието “Острова на блажените”. Централният подиум беше с татами и нищо чудно, че налягалите там хора блажено се бяха унесли:

Аз също се отпуснах за кратко, но после любопитството надделя и тръгнах да разглеждам снимките по стените:

Всяка от тях представяше свой собствен свят – от руската църква, изградена от дървени блокчета, застъпващи се едно друго като люспите на шишарка, и въпреки това бляскаво отразяващи светлината, до 4000 годишния бор в Калифорния, който е разцепен, наполовина изсъхнал, издълбан от светкавици и бурни ветрове, и все пак запазващ свежестта на останалите раззеленени клонки, рязко контрастиращи с навалените камъни, сред които е положено грохналото стъбло. Макар и на толкова хилядолетия, всъщност борът е съвсем млад, или по-скоро тази част от него, която живее – меристемни клетки продължават деленето си и дават начатъка на новите листенца, които за няколко години напълно ще сменят предишните. Именно непрекъснатата промяна дава живот на хилядолетника, а всъщност и на всеки от нас. В края на галерията тази идея беше представена по интересен начин – списък от събития, които се случват всяка секунда, като напр. всяка секунда сърцето ни изпомва 60 мл кръв, всяка секунда земя с площ 3 пъти тази на залата се превръща в пустиня, всяка секунда кокошките по света снасят 33 000 яйца, всяка минута умират от глад 17 души... В края на дългия списък имаше стрелка, която трептеше около 12 часа с период една секунда, отброяваща случващите се събития. Привидно хаотичният набор от статистически данни сякаш приканваше зрителя да намери своето място в тази вихрена несекваща промяна. Малко по-късно щях да срещна двама души, всеки отдаден на различни мечти, но за сметка на това с цяло сърце. Осъзнавайки, че сме част от всички тези промени, е може би начин да осмислим по-добре и собствения си живот.

Разходката ми продължи с посещението на увеселителния парк. Хареса ми идеята традицонното лятно панаирно занимание – ловене на златни рибки, да бъде направено по-поносимо за самите рибки. Всъщност, те съвсем липсваха, заменени от техни модели, които умело имитираха отваряне и затваряне на уста, както и пляскане с опашка, когато бъдат уловени и вдиганти във въздуха. Така де, няма само хората да се ползваме от напредъка в роботизацията.

В съседство беше сградата, в която бяха изложени дневниците на деца от разни страни по света. Разните случки и впечатления бяха илюстрирани, като някои деца явно имат голямо бъдеще като художници. Такава е напр. 9-годишната Ишика от Бангладеш:

Една страница от дневника й представя премеждие - ежегодните наводнения в родния й край. Те карат семейството й да напуска жилището си и да се установява във временна колибка, като понякога се налага да разчитат на помощ дори и за питейна вода. Въпреки това, Ишика не е пропуснала да отбележи в картината си напр. красотата на залеза с червените отблясъци по небето. И понеже дневникът едва ли е писан по време на самото наводнение, явно детето е запазило ярък спомен и за красивите моменти, дори и в такъв напрегнат период от живота й:

В съседната зала бяха организирани различни научни демонстрации. Повечето бяха на привършване, но все пак можеше да се разбере за какво става дума. Напр. един кът ще да се е занимавал с направа на хартия от различни материали, защото имаше табло с хартия от тиква (долу вдясно), или напр. от зеле (долу вляво):

Някои от образците даваха представа какви възможности има за изработка на уаши:

Последва обиколка и на няколко павилиона, където различни организации представяха дейността си. Една симпатична японка ми разказа за промените, които модерният ни свят внася в живота на морските птици, в частност в менюто им. На снимката вдясно се вижда как майката чайка донася вкусна топка за тенис на своето малко:

По всичко изглежда, че малките са послушни и добросъвестно си изяждат всичко. Предметите в буркана вляво, сред които напр. четка за зъби, електрическа крушка и капачка от веро, са извадени от стомасите на 3 подрастващи чайки. При препълнени с такива  предмети стомаси, подложените на принудителна диета чайки стават неизбежно все по-слаби и ефирни, докато накрая съвсем се изгубят от този свят... Узнах, че костенурките също се включват в модерния живот, упорито преследвайки и поглъщайки найлонови сакчета, полюшващи се по вълните досущ като медузи. Настрани от тази модерност, впечатли ме нежността, с която жената говореше за делфините, които изследва. Явно са станали част от самата нея, нещо което не ми е трудно да си представя, спомняйки си многобройните ми посещения на аквариума в Нагоя. Изглежда, че около доста от по-малките островчета в Япония делфините идват често да си играят живеещите там и доста хора минават 1000 и повече километра просто за да поплуват заедно с тези добряци.

Следваше павилион, посветен на дивите животни. Не мога да се сетя за по-добър начин човек да вникне в начина на живот на разните животинки: първо човек си представя, че е някакво животно, после си избира едно тасче, на дъното на което има картинка, представляваща подходящо местообитание, а накрая събира в него картинни кубчета с представители на удобните за убежище места или напр. с подходящи за сътоветния вид храни. Разбира се, следва проверка от страна на специалист, така че човек може бързо да разбере дали би оцелял при условията, които сам си е избрал.

Организацията, занимаваща се с подкрепа на жени от Бангладеш, предлагаше техни бордерии, като редом с цената в йени бе посочен и еквивалента в килограми ориз, който ще получат майсторките от продажбата. Снимките на жените, явно работещи просто за насъщния, неизменно показваха усмихнати лица, които обаче все още ми изглеждат непривично с брънката през носа, символ на сключен брак. Така и не се сетих да попитам как мъжете отбелязват факта, че са женени. Интересна ми беше историята на един мъж на среда възраст от Бангладеш, който имал много ниска позиция в селото, но след като се образовал, започнали често да се допитват до мнението му. Като се замисля, то и ние си имаме своите селски старейшини, само дето им викаме “професоре” или “докторе” J Жената, която ми обясняваше разни подробности от бита на хората в Бангладеш, явно беше много отдадена на това, с което се занимава, а аз за втори път през този ден изпитах онова чувство на уважение, което ме обзема всеки път, щом срещна човек, вложил част от самия себе си в заниманието си. Най-силно може би съм го усещал спрямо някои мои учители, но кръгът все повече се разширява – цветари (семейството в Нагано), дърводелци (от един летен празник), въглищари (доброволците от Такао рьокучи)... Иска ми се някой ден и аз да мога така вдъхновено да напредвам в работата си...