ЕКСПО 2005
След толкова очакване, ето че ЕКСПО най-после отвори врати. Още на входа може силно да се усети, че започва едно пътешествие. Преди да се стигне до портала с контрол за билетите, се минава през скенер за метал и проверка на багажа – досущ като на летище. За мнозина може би подобни проверки са неприятни, но при мен надделява мисълта, че след малко ще вляза в самолета, който ще ме пренесе през океани, било към все още загадъчната за мен Япония, било към родния дом, във всеки случай свъврзано с приятни емоции.
Както и можеше да се очаква, имаше много хора, като болшинството се бяха наредили на огромни опашки пред павилионите на няколко японски фирми. Явно интересът към новите технологии (напр. роботи, които могат да свирят на флейта), получили значително медиино внимание далеч преди самото откриване, беше голям. За сметка на това павилионите на отделните страни бяха значително по-достъпни, така че с моите гости, Пламен и барт му Станислав, се впуснахме в околосветското пътешествие.
Разбира се, невъзможно е да е запомни и опише всичко видяно и чуто, но ми стана интересно да наблюдавам някои закономерности. Наред с културните особености в павилионите на всяка странна неизменно присъстваше и икономическото й положение. Още в самото начало си помислих, че ако ЕКСПО е наистина световно изложение, трябва и най-бедните страни (като Етиопия напр.) да бъдат представени. И действително, Етиопия разполагаше със собствен щанд – част от големия, но все пак единствен павилион, посветен на Африка (съвсем разбираемо, Египет и Южна Африка имаха собствени, отделни павилиони). Както и повечето други по-бедни страни, африканските държави представяха културата си главно със сувенирите, които продаваха. По-богатите страни (сред които се числи и нашата родина) можеха да си позволят в една или друга степен да развият програма, с която да представят по-богато културата си. България има малка сцена в средата на сградата си, където на всеки кръгъл час има представление с български танци. Няма да скрия, че с радост виждах как посетителите, предимно японци, се спираха да гледат. Правеше впечатление и че повечето павилиони от тази група рекламираха страните си като туристически направления. Някои откровено приличаха по-скоро на офиса на турстическа агенция, но други бяха така умели, че никакви думи и брошури не бяха нужни – на човек му се приискваше на момента да се потопи в атмосферата, да кажем на мескиканските степи. На пръв поглед “Елате в нашата страна, там е красиво!” и “Вижте колко е красиво в нашата страна, елате!” звучат еднакво, но това е само привидно. Още по-силно се усеща разликата, когато човек се сблъкса с двата подхода. Впрочем, това далеч не е единственият пример, където стемежът към целта е така силен, че човек напълно пренебрегва пътя, който го извежда натам и в крайна сметка това само го забавя...
Най-богатите страни не продаваха сувенири и не предлагаха туризъм, те проповядваха идеи. (интересно е да се направи съпоставка с афоризма “Малките хора обсъждат хора, средните – събития, а големите – идеи”). САЩ бяха може би единственият павилион, пред който имаше опашка. Дали заради интереса, дали заради задължителното повторно преминаване през скенер, не мога да кажа. Шоуто беше с образа на Бенджамин Франклин и в стил японска анимация. Докато гледахме пресъздаване на прочутия му експеримент с пускане на хвърчило с привързан за него ключ по време на буря (с което се доказва, че светкавицата има електрически характер), ефектите се подсилваха от ръсещи капки от тавана и разтрисане на седалките при всяка светкавица. Мислех си, че със сигурност някой психолог е участвал в създаването на програмата така, че да бъде най-близка до японското възприятие или поне до онова, което американците приемат за японско възприятие. Сетих се какво четох наскоро за изборите в щатите – че макар всички обществени групи да си мислят, че кандидат-президентите говорят на всички едно и също, всъщност отбран екип префасонира посланието, така че то да звучи най-приемливо за всяка отделна група. Може би същите специалисти са участвали и тук, знам ли. А посланието беше накратко следното “Наследници сме на славно минало, живеем в много хубаво време, за което дори и Бенджамин Франклин ни позавижда, а ни очаква още по-хубаво бъдеще!” Не че ми липсва оптимизъм, но честно казано това ми прозвуча малко по детски, може би като за любители на японска анимация...
Франция беше взела друг подход. Целият павилион беше изпълнен с модерни инсталации, изискващи повече време за осмисляне, отколкото можехме да си позволим (имахме цел да обиколим по възможност всичко за един ден), но в центъра имаше киносалон с кратко, но пределно ясно послание. С числа и докуметнални кадри бяха показани повечето от съвременните проблеми, от замърсяването на природата до бедстващите от войни и природни катаклизми деца. Сам по себе си впечатляващ, филмът беше още по-въздействащ като ярък контраст с всички останали павилиони, където се наблягаше на красотата на природата и на човешките достижения.
Сега се питам дали подобно ориентиране от местни културни забележителности към общочовешки ценности не е белег за развитието на един народ. Та нали човек в развитието си постепенно разширява кръга на групата, с която се идентифицира – първо са родителите, после и роднините, близките приятели, цялата страна, а като че ли все по-често и света като цяло. Разбира се, не липсват кризи, като напр. когато човек, объркан от въпроса кой е той самия, намира повече стойност в това какъв не е, отколкото в това какъв е (според мен всеки вид дискриминация, вкл. расова и етническа е белег за криза на идентичността, човек не се чувства уютно в собствената си кожа...).
Може би и страните минават през подобен път на развитие, стискайки здраво някоя своя историческа ценност, без която сякаш биха загубили идентичността си (не мога да не спомена павилиона на Камбоджа, доминиран от древния храм Ан Корват, заради който за малко не стана война с Тайланд преди година), докато не започнат да осъзнават себе си и чрез това, което са, не само чрез онова, което са били предците им. Но на това може да се погледне и от другата страна. Както ми разказа Христо Иванов, който беше дошъл преди седмица в Нагоя да предподава с жена си Кая и акордеониста Иван български танци, страни като Франция, в които индустриализацията е навлязла бързо, са загубили голяма част от фолклора си. Просто не са имали време да осъзнаят, че това, което се е съхранило със столетия може да изчезне именно в резултат на така желаното индустриално развитие.
И ето, че нашите оркестри и ансамбли имат такъв голям успех в Западна Европа – ние сме съумели да запазим своите традиции и може би така посрещаме копнежа на хората от тамошните страни по собствен фолклор. В такъв случай общочовешките идеи на Франция в ЕКСПО-то са по-скоро резултат от това, че те нямат така добре запазени национални традиции, които да представят. Разбира се, това е прекалено крайно, както може би и първата теза. А къде е точно отговорът? Вчера четох една интересна статия, сравняваща пътя на науката и този на изкуството. Науката се ангажира с изследването на въпроси, които имат точни отговори, макар и търсенето понякога да отнема десетилетия. Изкуството обаче се занимава с въпроси, които нямат отговор. Такива са напр. тези за човека, за любовта, за живота. Самото търсене на отговора е част от самия отговор, с други думи “Животът е едновременно цел и път към нея”. Мисля че въпросът за развитието на страните е от същия порядък.
И накрая нещо, което ми хареса особено. Няколко страни изглежда независимо една от друга бяха включили в експозицията си представяне на най-обикновени хора. В Холандския павилион имаше снимки на семейство, което сутрин си оправя леглото, после закусва, излиза на разходка... В Сингапурския павилион бяха наредени по полици покрай стените кутии с форма на книга. Вътре имаше най-обикновени предмети с малко обяснение, напр. леща от фотоапарат/”Баща ми ме запали по фотографията и сега редовно се занимавам”; метална каишка от часовник/”Първият подарък от съпруга ми”... Нещо уж толкова прозаично, а идва съвсем на място да напомни, че в страните по света живеят съвсем нормални хора, които въпреки различията в условията на живот в крайна сметка сме способни на едни и същи чувства, способни сме и да се сърдим и да обичаме, и да страдаме и да се радваме...
Докато обикаляхме така по света, не веднъж ми ставаше мъчно, че може би никога няма да мога да си поприказвам с да речем бедуините, с аборигените или с индианците от Андите, че може би никога няма да мога да видя света през техните очи, да усетя цялото това многообразие. В края на обиколката обаче си дадох сметка, че във всяка палата съм разпознавал по нещо от себе си, както добро, така и лошо. Ето, че и в начина на представяне на бедни, по-заможни и богати държави също откривах елементи на свои постъпки. И преди бях чувал, че да познаеш света и да познаеш себе си са двете страни на една монета, но за пръв път го почувствах така силно.
И понеже човек е от онези въпроси, които нямат точен отговор, частица от този отговор се намира във всичко около нас...