Образи

“Това не е ябълка”, Рене Магрит

Да може да надникне в миналото се е искало може би на всеки от нас. Всъщност, ние непрекъснато това и правим – докато отразената от обектите около нас светлина достигне ретината ти, минава известно време, което макар и в повечето случаи да е нищожно, все пак означава че ние никога няма да видим каквото и да било в неговото истинско време. И докато тези ефекти практически са наблюдаеми само за много отдалечени обекти във вселената (небето е пълно с призраци – звезди, изчезнали отдавна, са видими от Земята само защото светлината им е пътувала до нас милиони и милиарди години), разминаването между обект и неговия образ може да окаже съществено влияние върху световъзприятията ни.

Понякога погледът ми бива привлечен към стъклата на някой автомобил. При хубаво време там се отразява небето, по-наситено отколкото е в действителност.

Това често ми припомня документалния филм за семейство соколи, заселили се в един милионен град. Свили успешно гнездо на стената на висока жилищна сграда, родителите дават всичко от себе си, за да отгледат малките си. Един ден обаче бащата внезапно изчезва. След няколко дни търсене снимачният екип открива тялото му до един небостъргач със стъклени външни стени. Анализът показва, че смъртта е настъпила в резултат на удар – най-вероятно в някое от стъклата. Единствената логична причина един такъв умел летец като сокола да се сблъска със статична преграда, е припознаването му на отразеното в стъклата небе със самото небе. Отразената от стъкло светлина малко или много е поляризирана, а светлината, даваща синия цвят на небето също е поляризирана. Така синята светлина се отразява по-ефективно от останалите цветове и като цяло синьото изпъква. С други думи, образът е по-наситен, защото един от компонентите, синьото, доминира над останалите. Въздействието е достатъчно силно, че да накара една птица да предпочете да “лети” в илюзорното небе, избор, който й струва живота.

Въздействащи образи има навсякъде около нас. Един пример са съвършените фигури на манекенки и модели, неизменна част от реклами и клипове. Всеки един подобен образ е резултат на внимателна обработка, специално осветление, филтруване... Реалният човек винаги има някакви макар и малки несъвършенства, които обаче отсъстват от изчистения, идеализиран образ. Странно ли е тогава, че самите модели остават комплексирани от собствените си образи? Съвременните технически постижения понякога много успешно успяват да ни убедят в действителността на създадените от тях образи, но в главата на всеки от нас се крие не по-малко талантлив режисьор.

Сравнително отскоро започват да се разбират механизмите, които използва мозъкът ни, за да оцени огромното количество информация, подавана му от петте ни сетива. Напр. внимателен анализ на редица рисунки на известни художници показва, че макар и на пръв (и не само) поглед да са реалистични, много елементи в тях, като напр. отблясъците от предметите или формата на сянката, която хвърлят, са физически невъзможни. Оказва се, че е достатъчно мозъкът ни да анализира само част от информацията във възприемания образ (останалата част се определя еднозначно, поне в реалния свят). Без съмнение това е един от механизмите зрителната информация да се обработва достатъчно бързо. Това в същото време дава възможност на художниците сравнително свободно да променят образите в картините си, без да можем да забележим нереалността на някои детайли. Но докато подобна заблуда изглежда невинна, боравенето на мозъка с образи, само с част от наличната информация, го прави поддатлив на много по-сериозни въздействия.

Един разказ, прочетен доста отдавна, ме беше силно впечатлил – за деня на благодарността в Америка един човек имал обичай да дава угощение на произволно избран просяк. Малко преди поредния празник обаче човекът бил разорен, но въпреки това решил да спази обичая си - за да може да спести достатъчно за обилния обяд, не се хранил няколко дни. Случило се така, че за цел на благодеянието си избрал бедняк, току-що нахранен богато от някаква вдовица. В крайна сметка докторите в местната болница имали 2 случая за деня – един човек, страдащ от преяждане и друг, припаднал от глад...

В детството разказчето ми беше много смешно, но сега знам че това е реалността днес – броят на гладуващите по света е равен и дори надминат от броя на хората с наднормено тегло. Причините за подобно съотношение са много, но една от тях без съмнение е т.н. junk food, всевъзможни чипсове, сладки, захаросани пуканки... Общото между всички тях е, че са богати на мазнини и захари. За мозъка ни, създаден да преценява храната основно по нейната калоричност, това е трудно устоима примамка. Преди развитието на преработвателната хранителна индустрия подобни предпочитания са били съвсем целесъобразни, насочващи хората към хранителни плодове, ядки и т.н. Но човек се оказва неподготвен за промените, които сам внася в живота си. Подмяната на здравословната храна с нейния образ, включващ само най-важните според мозъка ни елементи – мазнини и захари, е заблуда с познати последствия. Крайният пример за подобна подмяна са вещества, намесващи се направо в домапинергичната система за оценка – те диркетно предават в мозъка изчистен сигнал за благосъстояние – образ, както изглежда, много по-привлекателен от това, което може да предложи реалния живот. Не случайно пристастяването към никотин, кокаин и хероин, действащи на тази система, е толкова разпространено. Но животът с подобни образи напомня в една или друга степен полета на сокол в отразено небе...

Образите в ума ни разбира се не винаги възникват така автоматично. Често създаването им е съзнателен процес, целящ напр. улесняване на вземането на решения. Лекотата, с която се борави с образа вместо със самия обект, е понякога просто неустоима. Несравнимо по-лесно е да оценим човек само по един признак – цвят на кожата, пол, възраст, външност, знания и т.н., вместо да се опиташ да го опознаеш по-добре – процес, който може да отнеме доста време и усилия, а понякога и цял живот. Това е може би и една от основните причини по света да шестват всевъзможни предразсъдъци.

Боравенето с образи е незаменимо, самият ни мозък е устроен да обработва само част от получената информация, за да може да бъде в крак с промените. Разпознаването на някои типични черти ни помагат да решим как да постъпим в дадена ситуация с непознати ни хора. Но скоростта и удобството почти винаги означават непълнота и неточност. Понякога те са пренебрежимо малки, но все пак да не забравяме, че забелязването на на пръв поглед второстепенни неща понякога означава разликата между сблъсък в стъкло и волен полет в синьото небе. Да премахнем някои от шаблоните, които съзнателно или не използваме и през които се процежда само част от заобикалящия ни свят, изисква съответните усилия, но резултатът си заслужава – вместо сянка в пещера можем да видим окъпания в светлина живот...